Спомени от тиквеното поле

Поетичен архив

В годините, означени като „Златен век“, бяха създадени някои неповторими шедьоври на поетичното изкуство, възпяващи неповторимата сага за живота на Семейството.

Като стана голям

Поема, пресъздаваща нелекото ежедневие на хората, занимаващи се с продажби.

Финансистки монолог

Ода за жената, разпореждаща се със съдбите на служителите от основаване на фирмата до нейното закриване.

Фирмен химн

Редове, изпълнени с фирмен патриотизъм, с използване на evergreen за основа.

Приказка на колела

Поетичен пътепис в духа на най-добрите елински традиции.

Седми (декември)

Лирически въздишки, свързани с датата „седми декември“ – рожден ден на една от най-възпяваните героини от страниците на нашето издание.

Сервиз с девиз

Поема за перестройката в сервизното направление.

KATO CTAHA ГОЛЯМ

Когато стана аз голям,
ще ме преместят ей оттам –
„Пласмент“ нарича се отдела,
за там се иска личност смела,
че тежък там е всеки ден,
например, тъй разпределен:
– започваш сутрин в късен час
(т.е., използват те у вас);
– изпиваш чашата с кафе,
с’ сервизната ти стават две;
– телефонираш до насита
(да би! – пак линията разбита)
– изпушваш готина цигара
ако клиент не ти докарат,
разхлаждаш се слуд туй със сода
(е, ако няма – с гола вода).
И най-подир – един обяд
със доктор стар и немец млад
приключва тежкия ти ден
и ти се чувстваш изтощен.
Укрепваш се с една-две коли
(не, без молба – TD се моли)
и ето – вече си готов
за следващия ден суров.
Тъй, стана ли и аз голям,
ще ме преместят е-е-ей оттам!

ФИНАНСИСТКИ МОНОЛОГ

Синее фирменият знак,
под него баба стене пак:
„Не ми останаха пари
и за заплатите дори.
Не внасят левче тия тук,
а харчат всичките напук.
Vertrieb-ът гледа ме на нож
дори да няма повод лош;
а сетя ли се за сервиза,
направо получавам криза.
Авансите ме изтощават,
а визите ме ужасяват.
Командировките са ад,
покупките – свят непознат;
ремонтът гълта кат’ пират,
а пратките… Дано да спрат!
Момичетата ми, горките,
от труд не вдигат си главите,
но всичко вечно се обърква
и сметките току изхъркват.
Проекти, митници, СИМЕД –
вече се чувствам не наред.
Ден за заплати ли е днес?
Това ми причинява стрес.
Какво, „Той“ пак е наредил?
Съвсем се е ошашавил.
Ох, всичко живо ме връхлита!
Ах, нещо трябваше да питам…
Не знам, не знам, не ми е ясно…
Защо ме гледат всички бясно?
Ох, вече нищо не разбирам!
Но няма да се пенсионирам!“…

ФИРМЕН ХИМН

Още очакваме Мими-Месия
зад булеварда, на паркинг широк.
Мерцедес свири, сякаш с фуния,
песен из филма „Крайният срок”.
Ланчо облече червено елече
паднал след избори в тежка немощ.
Пепи намери вълшебното цвете
и светът стана по-малко лош.
Петър запя свойта песничка стара,
Златю мъката с бира прокуди,
а от малкия преден прозорец
там за Ван Зар светът беше чуден.
Нямаше още отдел „Изненади”
и финансовото „може би”.
Синеочко успя да заглади
със мустака си много следи.
Нямаше Айрини, нямаше Сиси,
нямаше още Стефнова-експрес.
А пък на Веско кой, кой да му каже –
даже Тодор го нямаше, даже.

ПРИКАЗКА НА КОЛЕЛА

пътепис

Животът в релсите си кретал,
елит от ближни тук-там шетал,
съветници в ухо шептели
и царедворци се роели;
оспорвали се интриганти,
замрежвали се бол аванти;
безгрижно си нараствал щата
под шапката на Доктората.
Ала народът възроптал
и доктор Екселенц разбрал:
за хляб и зрелища е време –
поел отново свойто бреме.
За хляба можел да почака –
там медии били в атака.
Обаче зрелища отдавна
си нямали в земята славна.
Затуй веднага се погрижил
и духовете пораздвижил
с идея: хем да е в чужбина,
хем във етническа родина.
Изохкала със бузи бледи
в тоз час П’Eрменската миледи.
Сърцето й се разтуптяло
и изведнъж й застудяло,
но бързо с дворцов реверанс
тя скрила своя диспаланс.
И ето че в най-кратък срок
събрал се човекопоток
и в утринния нежен скреж
потеглил кралският кортеж.
Във първи ешелон – „Ем-Бенц“ –
пътувал доктор Екселенц.
След него в лъскави „Пасати“
летели ближните богати.
След тях с надежди бели, млади,
се нижели в редица „Лади“.
Към края, но не в ранг по-долу,
ги следвала и тройка „Поло“.
Мотаел се напред-назад
и таратанец със бял цвят.
А най-подир, във тъмен форд,
П’Eрменският пътувал лорд.
……….
Тържествено се сбрали всички,
мечтаейки си за парички,
но само сухи постулати
се чул в кратките дебати.
Тъй цифри и процент, и суми
останали си пак на думи.
…………….
Със опит те били богати,
дори донякъде – рогати,
но откъм бели меджидии
избивало ги на просия,
та пийвали си местно пиво
и крили твърдото гориво.
………….
Вечерята, по етикета,
била банална и превзета
и според схемата приета,
тостът бил гвоздей на банкета.
Но имало неща по-чудни,
държащи келнерите будни:
както ядял си някой мъж,
напред се спускал изведнъж,
за миг изчезвала ръката
и нещо търсела в краката.
А после в чашите – уж празни,
искрели течности най-разни.
Тъй персоналът бил в смущение,
ала дошло му просветление –
песни и танци за душата
отвлекли гости от местата
и бело-черните момчета
разнесли в миг цял куп шишета…
………..
„О, богове! Какво се случи?
Защо кортежът се разлучи?“
Тъй сутринта се всеки чудел,
ако навреме се събудел
и чакал търпеливо в бара
доручекът да се докара.
А истината била проста –
бил тръгнал Екселенц на гости.
………..
Макар и без да падат в кърви,
последните станали първи.

СЕДМИ [декември]

Седем годин’ в стройна петилетка,
седем месеца с надежда плаха –
но защо е крива нашта сметка?
Толкоз ли души ни грешни бяха?
Седем слуха сгряваха сърцата,
седем пъти викахме Неволя
и шептяхме с вяра непозната
старата вълшебна дума: „Моля”.
Седем пъти молихме ний бога,
седем пъти в дявола се клехме,
седем пъти лъгахме се много,
този Седми че ще е последен.
Седем свещи ли сега да палим
или седем пъти да кълнеме?
Този Седми пак ли да прежалим?
Няма ли да дойде друго време?
Седем пъти молихме ний бога,
седем пъти в дявола се клехме,
седем пъти лъгахме се много,
този Седми че ще е последен.

СЕРВИЗ С ДЕВИЗ

„Качество и ефективност,
гъвкавост и реактивност“ –
туй е новият девиз
на един велик сервиз.
Той се приема най-напред,
според както му е ред,
от сервизния елит –
групата на Терабит.
Там го схващат без проблем:
с километри на корем,
с искания доживотно
и в чужбина – оборотно.

После новият девиз
в качеството на сюрприз
се поднася в рентген-група,
дето също тъй е в кюпа.
Там най-важното е, значи,
който за гурбет си плаче,
да замине без проблем
я за труд, я за харем.
Който тука пък остане,
скука за да го не хване,
да кръстосва из страната
от аванс, та до заплата.

Най-накрая е девиза
и за групата във криза.
С разни малки апарати
тя се бори из страната
и мечтае някой ден
броят да е променен,
стигнал вече до предела,
дето качеството сменя.
Но мечтите си текат
без девиза да допрат.